През ХІV век творците от Търновската книжовна школа сътворяват втори Златен век на българската култура. Те превръщат Търново в център, излъчващ идеи, образи и личности, които дават тласък в духовния живот на източноправославната славяно-византийска общност.
Венецът на тази духовна дейност е изплетен от делото на Патриарх Евтимий, основател на школата. Със своите нови пълни преводи на старобългарската книжнина и редакторство върху тях, като ги сравнява с изходните класически оригинали, той извършва исторически значимо дело, полезно не само за българите, но и за всички християнски народи, служещи си и просвещаващи се с книгите на стария български език. Като български партиарх, духовен глава, той узаконява „изправлението на книгите“ и с езиково-правописната и литетературна реформа дава основа за религиозно и народностно единство на българите и на източноправославната славяно-византийска общност. Евтимиевото дело просиява в съседни и по-далечни страни и след неговата смърт. Това дело е ренесансовият български културен модел, който дава основание на италианския славист и българист проф. Рикардо Пикио да напише: „Участието на патриарх Евтимий в началната фаза на това международно филологическо възраждане свидетелства, че неговите културни усилия имат сходни черти с делото на Петрарка и Бокачо“. А близо тривековното силно влияние върху духовното развитие на Русия става повод руският учен хуманитарист акад. Дмитрий Лихачов да нарече България „държава на духа“.
(по „Патриарх Евтимий – книжовник и общественик“ от проф. Милияна Каймакамова, СУ „Св. Климент Охридски“)